Арт-терапията е метод на психотерапия, който използва изобразителното изкуство като основен способ на комуникация. Чрез личното творчество, тя се прилага като лечение и положително психотерапевтично влияние. Това става чрез рисуване грънчарство, фотография, писане, плетене. При какви проблеми се използва арт-терапията? Спектърът им е доста широк – от междуличностни конфликти, през реакции на загуби (пост-травматично стресово разстройство), психосоматични разстройства, до кризисни състояния.
С методите на арт-терапията от Фондация „Мисия Криле” се опитваме да помогнем на жените-бежанци, живеещи в региона на Харманли – в Регистрационно-приемателния център или на свободен наем в района. Там, където се пресичат съдбите на много чужди граждани, които чакат промяната на бъдещето им да настъпи. С тях съдбата си е преплела и Анелия Ламбева. Всеки четвъртък през последните три години тя е в Харманли, за да помага чрез арт-терапия на бежанки в терапевтичното ателие, създадено от „Мисия Криле”. Опитва се чрез фантазията в изкуството да се опитат, да преодолеят травматичните преживявания, съпътствали живота им до момента, в който стъпят в центъра. А защо не и след това.
Анелия пътува до Харманли. Всеки четвъртък през последните три години. За да свърши първоначално, както самата тя казва, малко психологическа работа. На година през ателието преминават между 40 и 50 жени от Сирия, Афганистан, Ирак, Тунис, Мароко, Нигерия, Еритрея. Моментите от срещите с тях са свързани с болезнените им трагедии, причинени от загуба и смърт. Защото повечето от обитателите в бежанския център в Харманли бягат от война. И неминуемо са преживели загуба. А Анелия иска да направи светът им малко по-шарен. Ежедневието им да е по-леко. Поне за малко да излязат от сивотата, безцелието, безвремието, което се стоварва върху раменете им, докато чакат развитието по случаите им.
А аз взимам много от тяхната култура. Техният опит, който имат. И винаги си казвам, че тези хора бягат от война. Те са преживели много, пътуването им докато стигнат до България, преминавали са километри през гора без вода, без храна. Това е един голям героизъм и сила, които не всеки би проявил и издържал.
Ще се върнем в началото на трите години, откакто съществува арт-терапевтичното ателие. Преди това в центъра на „Мисия Криле” в Харманли подобна услуга не е съществувала, разказва тя. Споделя, че е попаднала там случайно. Идеята всъщност е била на ръководния екип на неправителствената организация и техният постоянен стремеж да правят добро. Жените, които посещават ателието са различни, споделя Анелия.
Някои идват само по веднъж, не е обичайната група, както е в един град, където хората са местни и живеят. Повечето са пътуващи и преминаващи. Има и жени, които от седем години живеят в Харманли. За повечето, обаче, бежанският център е просто спирка по пътя им, обикновено към Германия. Но имат нужда от различни активности, защото ежедневието им е изпълнено предимно с чакане – за интервю, за определено решение за статут или събиране на семейство. Нямат никаква заетост. Така съм се опитала да ги насоча към някаква дейност. Пасивният човек се травмира още повече, ако не прави нищо.
Жените-бежанки подхождат с доверие към арт-срещите, когато видят, че в групата има представителки на тяхната общност. Недоверие има, но то е провокирано, когато всички участнички са нови и непознати. А там текучеството е голямо, допълва Анелия. Работят основно с вълна и платове. Рисуването не е толкова използвана форма. Изработват различни украшения, шият дрехи, бродират, плетат. И говорят. Много говорят. За да се почувстват поне малко по-свободни. Поне в съзнанието си. А това е първата стъпка и към физическата свобода.
В родината им никога не им се е случвало да посещават арт-ателиета. Да разчовъркаш какво им е отвътре, какво чувстват – това са забранени теми. Да се говори за чувствата е много далечно и непознато за повечето от тях. Имали сме, обаче, много успешни групи, в които жените успяват да се отпуснат. Дори успяват да променят нещо в себе си. Защото за повечето от тях дори разводът е немислим. Дори и да не се разбираш със съпруга си, нямаш право да се разведеш. Законово имат право, но не е приемливо за обществото и те ще бъдат зачеркнати от семейството, а то е най-важното нещо.
Анелия Ламбева е завършила школата ПИСЕЛ по психотерапия и арт терапия. Цял живот работи с хора. Уточнява, че работи и с деца. Има опит и в подкрепа на жени, които са станали майки. За нея няма значение дали жените са бежанци или не. Допреди да започне да ръководи арт-ателието, никога не е виждала жив бежанец, както се шегуват във фондацията.
Те са хора като всички останали. Не ми харесва тази стигма, че са бежанци. Те са жени като всички останали и си имат своите потребности и нужди, както всички останали. При тях е малко повече дори. Отношението към бежанците е като отношението към циганите. Щом един е лош, значи всички са лоши.
Отношението към бежанците е напълно погрешно. Особено по отношение на помощите, които се отделят за тях. Все едно получават нещо, което не им принадлежи. А това не е така, коментира Анелия Ламбева. Мнозина наши сънародници не си дават сметка, че тези хора бягат от война. И настанени в бежанския център, получават някаква първична помощ. Колкото да оцеляват ден за ден. Битува мнението, че държавата плаща на ръка едни пари на всеки бежанец, вместо да ги раздава на собствения си народ. Възмутителните коментари, мнения и размахването на пръст по този въпрос не секват дори и пред купища доказателства, че това всъщност е много далече от истината. Няма как да завиждаш на някого, който е останал без дом, семейство, който е останал без бъдеще.
Била съм свидетел, как след като се опитахме да намерим работа на една жена от Сирия, която трайно се беше заселила в страната, бъдещият й работодател не повярва, че тя е като нас. Очаквал да е нещо по-различно. Външният вид може и да смущава, защото те ходят забрадени. Наскоро, например, разбрах, че на тях не им е позволено да носят къс ръкав. Различията трябва да се приемат. Няма как тези жени да си свалят хиджаба. Все едно да се покажат голи на обществено място. За тях косата е интимна част от тялото.
Разговорите по време на срещите в арт-ателието са леки. Говорят за това, което им се е случило през деня, през седмицата между две срещи. Така постепенно жените поглеждат надълбоко в себе си. За да изкарат негативните чувства. Анелия им помага да се отърсят от мрачните мисли и отново да се усмихнат. Има истории, изпълнени с носталгия по детството. Провокирани от някоя билка примерно, когато темата при поредната среща в четвъртък е традиционната кухня. Други разкази са тъжни.
Питам ги дали са посещавали училище. Някои от тях въобще не са престъпвали прага на учебно заведение. Други са ходили, но заради войната в Сирия са прекъснали. Наскоро една жена ми разказа, как се запознава с мъжа си, за когото предварително е била сгодена от родителите и отива на първа среща. Най-травматичните събития след бягството им от войната, са свързани с пътуването им до България. Историите, които си разказваме, са и радостни, и тъжни. Имаше три момичета от Еритрея, където положението не е никак розово. Те не знаеха къде отиват, но бяха наясно, че ако останат в родината си, няма да имат добро бъдеще. Бяха много млади момичета. На около 16-18 години. Едното момиче дори не знаеше дали майка й е жива, защото е била в неизвестност.
Историите, които жените споделят, не са никак леки. Натоварват психиката. Рисуват нелицеприятни картини. И не трябва да се задържат, защото човек може да избухне. Колкото и странно да звучи и психотерапевтът се нуждае от психотерапевт, за да продължи да бъде адекватен за работата си. Да олекотиш товара от себе си е много важно. Насадените мисли са токсични за съзнанието. За да не се поддава на трагедиите, Анелия използва ръцете си. Шие, за да си почива, за да не мисли. Това е нейната терапия. Но има сили да поеме мъката на непознатите жени-бежанки и да продължи напред със същата сила.
И в крайна сметка, ако съм помогнала по някакъв начин да се превъзмогне и преработи травмата, да се погледне в една друга посока, да се продължи напред – в крайна сметка това е удовлетворяващото от работата. Носи ми радост, когато видиш как един тъжен човек излиза усмихнат от срещите ни в арт-ателието. Ако успея по някакъв начин да им покажа друга гледна точка, когато видя, че се мотивират да си завършат образованието или че искат да изкарат шофьорска книжка, се чувствам радостна.
Да подариш бъдеще е висша форма на хуманност. Анелия го умее. Нейният глас е спокоен и увличащ, докато разказва за драмата в живота на жените, на които за да помогне, е посветила част себе си. А всъщност от него се носи силата на човечността.
„Истории за другите“ е рубрика списвана от журналиста Мартин Николов, в която се помещават истории на бежанци, които пребивават в България, както и на българи, чиито професии или доброволни начинания ги срещат с бежанци!
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.
