Представете си следната ситуация. Имате семейство. Живеете мирно и тихо. Водите съвсем нормален и прозаичен живот. Детето на училище, градина, ясла, вие на работа. Всеки ден излизате сутрин, след края на работното време минавате през магазина, прибирате детето и обратно вкъщи. Сядате около масата, вечеряте и гледате новините по телевизията. Там виждате и чувате предупреждения, че до дни Русия ще нападне Украйна. Мислите си, няма как да стане. Не живеем в средните векове. Все пак е 21 век. Технологии, прогрес, световен мир. Война в Европа? Къде се е чуло и видяло. И на 24 февруари 2024 се събуждате от сирени и бомби. Взривове. Само за няколко секунди спокойният живот е далечно минало. А вие? Вие губите работата си, съседите си, дома си, роднините си, губите предначертаното бъдеще. Налага се да напуснете родината си.Вече сте от онази категория хора, които нямат нищо. Вече сте бежанец.
Преди началото на войната никога не съм се замисляла какво е да си бежанец, какво усещане е да си бежанец. И никога не съм мислила, че ще ми се наложи да го преживявам.
Думите са Марина Ниценко. Бежанка от Украйна. За нея, както и за милиони нейни сънародници, животът никога няма да бъде същия. Иска или не иска, обстоятелствата, които не зависят от нея, са я принудили да поеме по нов път. Идва в Стара Загора през юни 2022 година. Тук има познати. Пристига с детето си.
Те ме посъветваха да дойда тук, защото градът е зелен, уютен и комфортен за отглеждане на малки деца.
Марина Ниценко се надява, че ще може да се върне в Украйна. В първите дни, когато пристига в България, дори не разопакова багажа. Изпитва е вътрешна увереност, че съвсем скоро войната ще приключи и ще се прибере с детето си у дома.
Времето си минаваше и от тогава минаха две години. В Украйна живеехме в Херсон. И спомените ми от последните дни не са никак хубави…
Всеки ден сълзи. Всеки ден страх и напрежение под дулата на руските автомати. Преди да тръгнат към България всеки ден е окупация.
Все едно живеехме във военен филм. Обиски, проверки, постове с автомати, затворени магазини, липса на продукти. Притеснени хора. Голям проблем беше да намеря мляко за детето. Разменяхме с други майки лекарства, памперси.
Живот в постоянен страх, спомня си най-тежките дни на окупацията Марина Ниценко. Мародерите са навсякъде, полиция няма. Хората са изоставени на собствената си съдба. Те обаче не се отчайват и се вземат в ръце. Заедно са по-силни и вероятността да оцелеят и да останат живи е по-голяма. Може би нищожно по-голяма, но и това е някаква надежда.
Създавахме граждански отряди, които патрулираха, за да ни пазят от мародерите. Сутрин излизахме, за предпочитане в района, в който живеехме, за да намерим някаква храна. В два следобед Херсон опустяваше, защото всички се страхуваха.
Руските военни са навсякъде. Патрулите и постовете са на всеки ъгъл. Проверяват се телефоните. Който им се стори съмнителен, го отвеждат. Какво става с него, никой не научава, продължава разказ си Марина Ниценко.
С детето излизахме в двора. Не се отдалечавахме. Беше наистина много страшно.
Запазват живота си, защото по време на окупацията по града не се е стреляло. По това време Херсон е на фронтовата линия.
От Херсон стреляха, но не и по града. Никой, обаче, не се чувстваше в безопасност заради руските военни.
В Украйна остава съпругът на Марина Ниценко. Връзката с него е спорадична. Родителите й също са там.
Детето е малко. Не говорим с него за войната. Тук му харесва, забавлява се. Учи български. Говоря му, че сме заминали и когато се върнем в Украйна баба и дядо ще го чакат с нетърпение.
За бежанците от Украйна след две години война, е много важна интеграцията. Социалните контакти и работата водят до стабилност. Която може да се използва, в случая, като основа за повторно изграждане на личния живот, а от там и професионалния.
Да бъдеш бежанец, означава постоянно да се въздържаш, да задържаш чувствата си, емоциите си, поведението си, защото не си си вкъщи, а в друга държава, където законите са други, правилата са други. Ето например, тук хората много пушат на детските площадки. Ако бях в Украйна, щях да направя забележка. Нямаше да позволя да се пуши до детето ми. Но не съм си вкъщи. Съгласявам се и го приемам. Чувствам се смирена.
Животът продължава. Бавно и трудно, но ходът му не може да бъде спрян. За това и Марина Ниценко твърдо е решила да научи български и да се интегрира в обществото. Много добре знае, че е в приятелска държава, която й е осигурила дом, топлина и грижи. И е наясно, че трябва да устрои ежедневието си, да започне работа, защото детето вече ходи на ясла. Трябва да устои на предизвикателствата и да не се предава, колкото и да й и трудно, най-малко заради него.
Уморих се да чакам, войната да свърши. Не виждам това да стане в близко време. Мечтая да се върна вкъщи. Да видя роднините си, приятелите си. Много ми липсват. Искам да се върна към нормалния си живот. В Украйна имахме всичко.
Беше много трудно да загърбя всичко и да продължа напред, продължава Марина Ниценко. Със сълзи на очи разказва, че е спряла да следи новините от Украйна, за да се защити душевно. Изпада в депресия. Разбира, обаче, че така не може да продължава.
Опитах се да се отделя от негативизма, защото нямаше какво да направя. Отразяваше се зле както на мен, така и на детето.
Психологическата помощ за бежанците е от съществено значение. Травмите от загубите, от падащите ракети, взривовете и стрелбата, трябва да бъдат преодолени. Ако се задържат,последствията може да са фатални. Марина го осъзнава бързо.
Първите месеци странях от всичко и всички. Но разбирах, че ми трябва помощ. Постоянно се случваше нещо ново. Сълзите не спираха. Наистина имах нужда от психологическа подкрепа. И днес, когато се чувам с приятели, плача, когато видя разрушените домове, плача. Много е тъжно. Човек трябва да потърси помощ, когато има нужда от нея.
Постепенно отново започва да се усмихва. Среща добри хора. Общуването връща блясъка в очите й. Кара я да се чувства по-добре. Среща разбиране и съчувствие.
В България е хубаво, в Стара Загора е хубаво. Но душата иска в родния дом. Стара Загора много прилича на Херсон. Въпреки всичко се чувстваме комфортно тук.
Редовно посещава центъра на фондация „Мисия Криле”. Там се среща със сънародници, с други майки, обсъждат децата, курсовете, които посещават, говорят за ежедневието. Поне за някакъв кратък период от време има възможност да забрави съдбата и войната.
Много ми помага. Чувствам се добре. Тук има късче от Украйна. Можеш да поговориш на родния си език. В Стара Загора хората са много предразположение към украинците и към бежанците като цяло. Постоянно ми предлагат помощ. Не ми е необходима, но само защото ми я предлагат, ме кара да се усмихвам. Много е приятно.
Имат си всичко, живеят добре. Единственото – не са си вкъщи. Надява се, че един ден ужасната война ще приключи и ще може да се върне у дома, където ще посреща българските си приятели във вече свободна Украйна.
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
