Хиляди в неизвестност. Десетки хиляди убити. Милиони, превърнали се в бежанци. Това не е някой холивудски постапокалиптичен сценрий. Не! Това са реалните факти от безумната война, която се води на изток от България. И дори да използваме точни цифри, те не биха могли да опишат трагедията на Украйна. Трагедия, породена от желанието на един народ да бъде независим, да бъде част от европейското семейство, сам да определя съдбата си и да не живее в 19 век. Като например по-големият му съсед още малко по на изток, който настоява да води тази война. За него човешките жертви са просто статистика…
Цифра от студената статистика е и Олена Медяник. За щастие – част от милионите бежанци, напуснали родната си Украйна, за да останат живи – тя и детето й. Пътят им до България не е никак лесен. Пътуват 4-5 денонощия през цяла Украйна. Пътуват с автобус и влак. Преминават през няколко държави.
Тръгнахме на 14 или 15 март 2022 година. Минахме през цяла Украйна, заобикаляхме много, защото се водеха бойни действия и в началото дори не можехме да излезем. Два часа чакахме, за да ни осигурят коридор, не ни пускаха.
Тръгват по настояване на брат й. Никога преди това не е имала намерение да напуска Украйна.
Брат ми се обади и каза – имаш 15 минути да си събереш багаж. Идвам да ти помогна с детето. Вече нямаше автобуси и вървяхме пеш до мястото за евакуация. Слава Богу, взеха ни на стоп, стигнахме. Много хора вече бяха заминали, нямаше смисъл да оставаме. Живеехме на стотина метра от гората и това беше много опасно, виждахме как вражеските танкове минаваха на 50 метра от нас.
В Украйна остават родителите й. Семейството на сестра й. Олена Медяник има четирима братя и сестри. Губи единият си брат във войната, която Русия започна. Той завинаги е останал на 35. Три деца повече никога няма да видят баща си.
Бойната му група беше предадена. От 85 души, загиват 83-ма. Брат ми е бил зад укрепление, но са паднали две-три бомби и укреплението не е издържало. Конструкцията го затиска. Беше ранен, бори се за живота си пет денонощия. Оперираха го няколко пъти. Знаем, че когато са го намерили, буквално са го дърпали, стискал е автомата и е викал “Вита, Вита”, викал е жена си. Не успя да я дочака в болницата.
Влиза в България през Русе и стига до Стара Загора в разгара на Ковид пандемията. Две седмици лежи с дъщеря си в болница. Успяват да преборят болестта. След което дори не се оказват на кръстопът. Олена има само украински паспорт и не може да напусне страната. Ситуацията изглежда безизходна – с малко дете, в чужда държава, без да знае езика. Без да знае какво да прави с живота си. Настанена е в центъра за подпомагане на майки с деца на фондация „Мисия Криле”.
Когато дойдох в България, ми беше много тежко – и морално, и физически, заради това, което ставаше там. Затворих се в себе си. С дъщеря ми изобщо не излизахме от центъра. И тогава ни поканиха на първи юни за деня на детето – напълно непознати хора поканиха нас, украинците, да бъдем на този ден заедно. И тогава почувствах някаква сила в себе си.
Олена Медяник винаги е искала да помага. Не може да се върне в Украйна заради детето си. Затова решава, че може да бъде полезна на хора в нужда тук, в България. Тя, която бяга от война, пристигнала е по стечение на обстоятелствата в непозната страна, с малко дете и самата нуждаеща се от помощ, решава да стане доброволец и да оказва подкрепа. Открива признанието си. Преодолява собствената си болка, намира сили и повече от година дарява надежда на сънародниците си, които като нея са се превърнали в бежанци заради нечии откачени амбиции.
Защото и тук и на децата, и на възрастните им трябва социална помощ, психологическа помощ, социализация. Никой с никого не искаше да говори, да общува, беше много тежко. А сега се сплотихме. Децата започнаха да учат. Имахме летен лагер, вече две години, водим уроци по украински, математика, започнахме да учим български, за да започне социализация. Когато помагаш ти дава сила. Аз вече не се чувствам безпомощна, защото помагам на хората. Не мога да помогна на Украйна, но мога да помогна на украинците тук, в България. Ето това ме крепи.
Успява да си намери работа. Плаща наем. Издържа себе си и дъщеря си сама. Не разчита на помощи. И помага на другите. Така в пет изречения, накратко, може да се опише животът й към момента. Притеснява се за дъщеря си, защото детето още не е преодоляло травмата от войната.
В началото не разбираше какво става. Но сега четири и половина говори много за войната – че е загинал чичо ѝ, че там падат бомби, даже в градината обсъждат тази тема. Така че се налага да говорим за това. Понякога се случва да отиваме сутринта към детската градина и тя започва да говори за войната – мамо, ние с теб ще отидем да се борим с войната.
Най-важният момент от „българския живот” на украинските бежанци е социализацията. Тези, които все още не работят или са наети на половин ден посещават курсове по български език. Олена, обаче работи на две места и няма тази възможност. Но напълно обезпечава себе си и дъщеря си. За да може, както казва, детето да посещава градина и кръжоци.
Това е моят път – не мога да увисна на шията на някого. Когато ми дават някаква помощ, не отказвам никога, но само да чакам и да не правя нищо – не мога. За мен винаги е било важно да работя, да работя и още веднъж да работя. А не да хленча като някои хора – “Нямам пари, нямам това, нямам онова”. Ами като ти трябват пари – отиваш и си намираш работа, не ти стигат парите – намираш си още една работа. А не просто да седиш и да плачеш, че си без пари и да чакаш помощ от някого. Това не е правилно.
Веруюто на Олена Медяник е, че не може само да вземаш. Трябва и да даваш. Колкото повече даваш – доброта, топлина, позитивизъм, толкова повече те се връщат към теб. Това е истината, категорична е жената. Винаги трябва да оставаш човек, във всяка ситуация. Независимо как са постъпили с теб, трябва да останеш човек, да не се поддаваш на злото. Трябва да се усмихнеш и да продължиш. За това и е доброволец към фондация „Мисия Криле”.
Давам подкрепа. Хората не се нуждаят от много, повечето просто искат някой да ги чуе, да ги изслуша, да поговори с тях, просто да ги попита как са. На всички ни е тежко. А само един въпрос – „Как си?” – може да помогне, един комплимент – „Изглеждаш чудесно”, нещо елементарно, хората нямат нужда от много. Просто да им обърнеш малко внимание, да споделиш с тях малко топлина.
Това й носи удовлетворение. Измислят празници за най-малките, на които всички са поканени, не само украинчетата. Децата са най-големият акумулатор, най-големият стимул да измисляш всеки път нещо ново, продължава Олена. За нея най-прекрасният дар е, когато ги направи щастливи. Да ги зарадваш, е най-хубаво. Те са най-святото, което имаме.
И аз, докато работя като доброволец, открих толкова таланти в себе си – мога да рисувам и да копирам много добре, мога да готвя, вече имаме кръжок с децата и готвим, правим всякакви ръкоделия – с орехи, жълъди. И постоянно откривам нови свои способности – актьорски, всякакви.
И тук стигаме до положението на украинските бежанци в България. Необходимо ли е да припомняме обидите, които продължават да понасят близо две години от началото на войната. А за посегателствата върху тях? И въпреки всичко, те продължават да мечтаят. И да се чувстват не ненужни, а приети.
Например, като отиваш на работа, вървиш, нищо не виждаш, а хора идват, поздравяват те, питат те – „Миличка, как си?” Това говори много. Ти работиш, ти си обикновен продавач-консултант. Но когато идват баби, дядовци или жени, и питат как си, как е детето ти, това свидетелства за много неща. Доброто ти отношение води до това, че и към теб се отнасят добре. Трябва да се отнасяме към хората с открита душа.
Рано или късно войната в Украйна ще свърши. И това трябва да стане възможно по-скоро. Защото загинаха достатъчно невинни. До взривяването на язовира в Нова Каховка, Олена Медяник е била уверена, че ще се върне в Украйна. После? После решава, че ще остане в България. Тук е започнала от нулата. Не иска да го прави още веднъж. Дъщеря й говори български. Ако хората не знаят, че е от Украйна, ще мислят, че е българче. Възможностите за нея тук са повече, убедена е Олена. Избрала е да остане. Избрала е да дава малкия си принос, защото е открила, че има смисъл.
Да, тук съм под наем, но ако се върна вкъщи, ще трябва да оставя всичко, което събрах за година и половина. Тогава знаете ли с какво дойдох? С една раница на гърба, обикновена, ученическа раница. Взех документите, лекарства за детето, защото беше зима, малко бельо за нея и няколко чифта бельо за себе си. Нямах даже куфар. Раницата на гърба и една малка дамска чанта с портмонето и документите. Това беше. Дори детето нямаше други дрехи, само това, което беше на гърба ни. И тук ни дадоха някои неща. Започнахме от нулата.
И година и половина по-късно, не само си е стъпила на краката, а и се раздава за другите. Защото на първо място вярва в човека и в човешкото в човека.
Има едно известно изречение – „Към директора и към портиера трябва да се отнасяме с еднакво уважение”. Всички сме хора, всички!
Tози материал е създаден по проект „Регионален модел за овластяване на уязвими бежанци и мигранти, търсещи закрила в страната“ с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието му се носи от Фондация „Мисия Криле“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този сайт отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Фонд Активни граждани България.
Основната цел на проекта е чрез правно-информационни консултации, психологическа и социална подкрепа, работа по приобщаващи местни политики и разработване на иновативни практики да се спомогне за овластяването и прякото участие във взимането на важни решения за собствения им живот на лица в уязвима ситуация, потърсили или търсещи закрила, бежанци и мигранти живеещи приоритетно на територията на областите Хасково и Стара Загора.
