1918 година. Светът приветства края на Великата война. Войната, която трябваше да е последна. Само две десетилетия по-късно историята показа нещо различно. Първата световна война не сложи край на въоръжените конфликти. Точно обратно. Последва Втора световна война. Тя пренареди границите, раздели Европа на два блока, построи стени. Най-известната е Берлинската стена. Войните не свършиха с нея. Виждаме го и днес. Конфликти, които не спират с десетилетия. Все още се издигат стени, разделящи нации. Подобна стена от години не успява да потуши кървавия раздор между два народа в Близкия Изток. От едната страна са Израел. От другата – Ивицата Газа. Израел и Палестина. Израел и Хамаз. Две страни, които водят един от най-продължителните конфликти в съвременната история. Два народа, които не успяха да заживеят в мир и дори в момента се убиват един друг. Стотици жертви, десетки заложници, хиляди бежанци. Най-опасната криза, обаче, е в човешките взаимоотношения. Защото двата народа още дълго ще бъдат врагове. Имаше момент, в който конфликтът можеше да бъде мирно решен. Но беше пропуснат. Защото всеки от тях има своя истина.
Преди 30 години Ясер Арафат се опита да сключи мирен договор с евреите. Палестина признава израелската държава и Израел признава палестинската държава. Нищо от договора не беше изпълнено.
Ако това беше станало, може би днес нямаше да има разрушения, жертви, убити деца. А това е напълно неприемливо и недопустимо, казва Тарек Аббас. Той живее в България от осемдесетте години на миналия век. Следи драмата в Ивицата Газа и му е болно заради погубените животи. Въпреки разстоянията, е намерил начин да бъде полезен на изпадналите в беда. По своя си начин.
Иначе Тарек Аббас е в България от 1984. Идва, за да следва. Завършва медицина. По народност е палестинец. Роден в Дамаск, Сирия. Има българско гражданство. В момента е част от фондация „Мисия Криле”. Преводач е от арабски. Помага на бежанците.
Познаваме се от много време. Помагаме на бежанците с мои приятели още от войната в Сирия. В Харманли имаме офис извън територията на лагера. Идват при нас, правим медицински консултации. Правни консултации. Помагаме на хората, кой от каквото има нужда. Едни се нуждаят от адвокат, други от лекари-специалисти. Където можем, помагаме.
Според Тарек Аббас повече от 90 процента от бежанците не остават в България, а продължават в посока запад. Причината, както самият той казва, е липсата на работа. Без работа, нямат доходи. Без доходи, не могат да живеят, да си подобрят положението. Много малка част от бежанците успяват да си намерят препитание. Още по-малко са тези, които започват собствен бизнес. Но ги има.
Има хора, които искат да стоят тук. Почват работа, учат български. Но са малко. 10-15 на сто, успяват да се закрепят тук. Останалите пътуват към Западна Европа. За българите няма работа. Как да има работа за чужденците, които не знаят езика?
Има хора, които наистина искат на научат българския език, продължава Тарек Аббас, но няма кой да им обърне внимание, няма курсове за тях. В България влизат бежанци и с висше образование – инженери, лекари, адвокати. Българската държава обаче не успява да ги привлече, не прави нищо, за да ги интегрира, пропъжда ги. Перифразираният принцип „има бежанец, има проблем – няма бежанец, няма проблем” е залегнал дълбоко в административната психология. Иначе постоянно се говори за недостиг на кадри у нас. Подготвени специалисти идват на крака, но държавата ги отпраща.
Идват образовани хора, знаят езици, английски, френски и за да работят в България им трябва български. Подобна възможност не им се предоставя и те отиват да се реализират на друго място.
Българите са толерантен народ. Тарек Аббас разказва, че среща много хора, които са готови да помогнат. Приемат различните. Когато им бъде обяснено, влизат в положение. Топъл народ, който е готов да застане на страната на нуждаещите се.
От колко години съм тук. Никога не съм чувствал, че живея в чужбина.
В Стара Загора, например, има четирима хирурзи от Сирия, които са завършили медицина в България. Те са учили тук, специализирали са в родината си и когато започва войната, отново идват в България. Намират работа по специалностите си. Но те са по-скоро изключения, които потвърждават правилото, че бежанците трудно успяват да се реализират в страна, която по никакъв начин не се опитва да се възползва от техните възможности. Защото нарочно или не, условия за това не се създават. Или ги има само на хартия без да се прилагат на практика.
В „Мисия Криле” сме помогнали на много хора. Радвам се, когато мога да бъда полезен. Радвам се да помагам на момчетата, които идват. Радвам се да им свършим работа. Да им обясним положението. Това ни е дълга!
Искаме да направим много неща, но сме малко, продължава Тарек Аббас. Едно от тях е свързано с децата на бежанците – да посещават детски градини, училище, да учат български.
Пробвахме с един проект да спортуват децата. Ама само спортът не върши работа. Тези деца трябва да учат. Трябва да научат български, защото ще живеят в България. Трябва да познават законите. А не по цял ден да стоят на телефоните. Трябва някой да им обясни.
Бежанците са много. Една фондация не може да обърне внимание на всички. Тук е ролята на държавата. Тя трябва да организира курсове. За да могат хората, които са решили да останат в страната, да имат шанса, да се реализират и да бъдат полезни. Не трябва държавата да се превръща в мащеха.
Обучението е най-важно. Хората трябва да се научат поне да четат и да си пишат името.
За това и Тарек Аббас се е отдал на другите. За него успехът е в получената усмивка от човек, на когото е помогнал. Чувства се удовлетворен, че е направил нечия съдба по-поносима. Или е успял да възроди вярата в едно по-добро бъдеще.
Идват много бедни хора без да имат възможност да се реализират. Помогнахме им. Има една строителна фирма от София, където сме пратили около 30 души. И те са доволни. Имаха намерението да заминат в Европа, но като видяха, че им се плаща добре има къде да спят, забравиха темата за запада и не искат да напускат България.
И отново въпросът за пропуснатите ползи. България приема бежанци. Но с идеята, че те няма да останат тук, а ще продължат по пътя си. И по този начин се изпускат кадри, които със своите знания и умения биха били полезни за страната. В това отношение е необходима стратегия на национално ниво. Защото с две думи положението е „вода гази, жаден ходи”.
Трябва да има специалисти, които да гледат кой какво може да върши и да го насочват. Да гледат, кой къде има интерес и способности, и да го вземат. Инженерите да могат да работят. Виж какво правят в Германия. Веднага след като разберат кой какво може, му осигуряват курсове по немски и после ги интегрират в икономиката на страната.
В България това не се прави. Проблемът е и в структурите, които отговарят за бежанците. Там просто броят дните до следващата заплата. Бежанците не ги интересуват – категоричен е палестинецът с български паспорт. Според Тарек Аббас обещанията, които се дават, остават само на хартия. И никой не следи за действията. А ако всеки си вършеше работата, за която е назначен, проблемите можеха да бъдат по-малко и от друго естество. Един ден и това ще стане, оптимист е Тарек Аббас.
