Той е щастлив. Наистина щастлив. Намерил е средата си, открил е живота си, знае, че България е неговата родина. Да, втората родина, но ако сега трябва да избира, няма да се поколебае да я посочи като страната, в която иска да живее и да се развива.
От 8 години живее в Стара Загора. Пристига 20-годишен. Бяга от война, както повечето от сънародниците му. И е един от малкото, които не се стремят към Западна Европа. Защото тук открива всичко, от което има нужда. Вече е подал документи за гражданство. Чака решението на властите.
В България намира приятели. От две години има сериозна приятелка. Живеят заедно. Скоро най-вероятно ще вдигат сватба. На 30 години мечтите му започват да се сбъдват. Лесно се адаптира. Всяко ново начало е трудно, но имаш ли желание, всеки следващ ден ще е по-лесен.
Казва се Яхия. Яхия Хомси. От Сирия е. Преди войната, която разрушава страната му, е бил студент, занимавал се е активно със спорт, имал е собствен бизнес. И за една нощ всичко се срива, животът му… Животът му е вече различен. От усмихнат млад човек, се превръща в бежанец.
Животът там беше прекрасен. Имах много планове и то дългосрочни. Имах бизнес, учех в университет. Бях втора година студент. Изведнъж загубих всичко, като започна войната. В България започнах от начало. Ново начало.
За младите хора Сирия се превръща в мащеха, задълбава в спомените си Яхия. Там за тях бъдеще няма.
Да ти кажа, няма нищо. Нито ток, нито вода. Няма храна. Трудно е да си намериш работа. Заплатите, които дават, са много малки. Откакто започна войната, е много трудно за хората да живеят там. За това и повечето избират да избягат.
С мъка в гласа казва, че е по-добре да започнеш отначало на друго място, отколкото да си загубиш целия живот. Роднините му са в Ливан. Майка му, двете му сестри и брат му живеят по-спокойно, защото не са в епицентъра на военните действия. Решава да си опита късмета в Европа. Стига до България и остава, въпреки че много от неговите сънародници се стремят към страните, които са разположени на запад от нас.
Зависи от хората, зависи от коя страна гледат на България. Мнозина просто използват страната като междинен пункт. Почиват си и продължават към Германия, Швейцария, Швеция. В тези държави се грижат за бежанците. В България е малко трудно от тази гледна точка. Ако човек не се оправи сам, т.е. да си намери работа и да работи, ще умира от глад тук.
Яхия избира България. Има роднини, които живеят тук отпреди войната в Сирия. Отпреди 25-30 години. Те му помагат в началото да си стъпи на краката. Решава, че ще започне работа и ще си подреди живота отначало. Първото, което прави, е да научи български.
Със сигурност не беше лесно. Но който има желание, ще успее. В началото живеех в София. Бях там две години. Три или четири месеца посещавах курс. Там учех буквите, цифрите, за да мога да се разбирам с хората. След което започнах да използвам програми по Интернет. Слушах много музика с текстове на български. Повтарях песните. Моите близки също много ми помогнаха.
Българският на Яхия не е перфектен. Но се е постарал да усвои не само най-необходимото, а всичко онова, което му помага да води пълноценни разговори. Защото от първия ден е решил, че ще остане и ще се развива в България. Без да се съмнява в избора си.
Всеки ден тук можеш да спечелиш нещо за живота си. Всеки ден и всяка минута, когато си жив. Срещаш нови хора, нови предизвикателства. Вече имам много приятели, които са българи. Често играем футбол. И станахме много близки. Мога да разчитам на тях. Имам приятелка, имам работа.
Казва, че всеки ден научава по един урок. В момента работи във фондация „Мисия Криле” като преводач и треньор. И предава наученото на други бежанци, предимно деца, които са настанени в Регистрационно-приемателния център в Харманли. Грижата за бежанците не включва само осигуряването на храна, вода и дрехи. Те имат нужда от нещо, което поне за малко да ги изкара от сивото ежедневие, да смекчи нелеката им съдба, да им даде онази искра надежда, че в някакъв момент животът им ще се подреди. Със своето упорство и сила Яхия Хомси не само може, но и е пример, че упоритостта и желанието за промяна водят до положителни резултати.
В Харманли направихме отбор по футбол, по волейбол. Имам три групи. Разделих ги по възраст – от 8 до 12 години, втората е от 12 до 16 и от 16 нагоре е третата група. Футбол, волейбол, баскетбол, фитнес, имаме зала за тренировки. Цял живот съм тренирал. От малък, докато не стигнах до мъжете. 15 години играх футбол в първата лига. Като пристигнах в България се захванах с фитнес и така вече 10 години.
Организира срещи с отбори от Харманли. Губят първия мач с 8 на 2. Вторият вдигат нивото и завършват наравно. Третият отново губят. Но не ентусиазмът им не стихва. Дори на 8 септември с големите ще участват на турнир в София. Осем момчета между 16 и 20 години ще мерят сили с български отбори. Играят под името „Сирийци”. Така са предпочели да се нарича тимът им – на родината им, първата им родина.
Тренировките са много важни, споделя Яхия. Особено за децата. Някои от тях са със семействата си. Други са сами, без родители.
Много се радват. Това ги изкарва от дупката. Не искат по цял ден да стоят на телефоните, докато чакат решенията за статута. Направо се побъркват там от чакане. За това като започнахме със спорта в лагера, много се радват, идват много често и всеки път са повече.
И цитира една арабска поговорка, че при всяко начало проблемите са големи, но с времето стават все по-малки. Това важи и за трудностите. В началото сблъсъкът е сериозен. С времето се научваш да ги преодоляваш и в някакъв момент с натрупания опит започваш буквално да ги прескачаш.
От шест месеца посещава бежанския център в Харманли три пъти в седмицата. Всеки понеделник, сряда и четвъртък е там, от 10 до 16 часа и се отдава на мисията да подаде ръка, както е станало при него. Това е начинът му – предоставя радост на най-уязвимите с помощта на спорта. А спортът изгражда характери.
Час и половина тренировки на децата не им стигат. Искат повече. С нашата фондация се опитваме да променим представата им за България. Искаме да ги накараме да започнат отначало тук. Искаме да им разкрием, че животът им е пред тях.
Тези, които са тук, бягат от война, продължава Яхия. Живели са в несигурност с години. Било им е много трудно. В България, имат нужда от психолог, от закрила, от добра дума, от надежда. Защото още ги боли. Всеки е загубил приятели, родители, братя, сестри, деца… Всеки бежанец има нужда от подкрепа. От фондация „Мисия Криле” се опитват да променят съдбата им. Да им покажат, че България може да ги приеме, че могат да станат част от живота тук и да са полезни на „втората си родина”.
Да се опитат да живеят отново. Да осъзнаят, че животът продължава. Да направят нещо полезно за себе си, за другите. Да бъдат полезни. От шест месеца посещавам бежанския център в Харманли и виждам голяма промяна в младежите на възраст от 8 до 16 години, които тренирам. Забелязвам, че те имат голяма сила и искат да я насочат в определена посока. Тренират на макс. По този начин се отпускат от нервите, освобождават енергията си и после не мислят за бели.
Всеки път преди тренировката да започне, сядат и говорят. За всичко – как са изкарали деня, как се чувстват, какви са им плановете, с какви проблеми се сблъскват, какво им липсва. Вече са приятели. Промяната е наистина голяма, категоричен е Яхия. При мъжете е малко по-трудно. На тях им трябва повече време. И все пак продължават да опитват и да работят в тази посока, без да се отчайват.
Яхия Хомси дава себе си като пример, че като бежанец, стига да получи шанс, може да се интегрира успешно и да е полезен не само на себе си. И вече помага на негови сънародници да започнат нов живот. Като него със сигурност има мнозина, които биха останали в България. Просто им трябва подкрепа. Колкото и малка да е тя, може да се окаже катализаторът към едно по-добро бъдеще.
От четири години Яхия се чувства българин. Най-хубавите му години са свързани с България. Твърди, че е пораснал тук. Има супер много приятели, намерил е половинката си, приел е държавата като своя. И той се чувства приет. Никой не гледа на Яхия като на бежанец.
Тук хората са много добри. Такива са ми впечатленията. Ако трябва да избирам между Сирия преди войната и България, без да се замисля, ще остана тук. А в Сирия ще се прибирам само на гости. Не бих продължил живота си там.
Разочарования има, разбира се. Например в Харманли не пускат децата, с които тренира да посещават градски басейни. Там не приемат бежанците. През неговите учи това не е добре. В Стара Загора всичко е наред. Според Яхия решението е да се намери общ език. Тогава всичко ще бъде наред, убеден е сириецът, който откри втората си родина – България.
